Ден първи
Трудно ми е да приема, че у нас е тихо и няма кой да разпилява трохи из целия апартамент. От както са родени децата за пръв път ще отсъстват толкова време от нас. Непривично ми е, чудя се какво да правя. Не искам да се обаждам на никого, за да излизам. Искам да стоя у нас сама и да слушам тихото. Е добре де, музика, каквато ми харесва. Правят ми се глупости. Прекарвам почти целия ден пред компютъра. Децата ми липсват.
Ден втори
Ставам рано по навик. Правя кафе и се улавям, че мисля кой от тях ще се събуди пръв. В следващия момент се сещам, че тях ги няма у дома. Как ли прекарват сега? Сигурно изобщо не се сещат за мен и за баща си. Улисани в луди игри на открито по цял и заети с техните си детски работи. Липсват ми.
Ден втори, късно вечерта
Чухме се с децата. Плачеха по телефона и искаха да ги приберем. Мъчно им било и сме им липсвали. Мамини душички! И на мен ми липсват. Някак празна се чувствам без тях. Станали сме като скачени съдове за всичките тия години.
Утре ще ги прибираме.
Ден трети
Напрегнато ми е и имиам чувството ,че времето се точи бавно. Искам вече да е надвечер и да пътуваме към децата. За да не се тормозя цял ден в мисли по тях, излизам да свърша някои неща, които не мога да свърша, когато децата са с мен. Междувременно създавам ново приятелство. Това никога не ми е било проблем.
Хиляди пъти излизам и се прибирам.
Бягам по стълбите като щурава. Пращя от енергия.
Надвечер отиваме да си вземем децата и ми се иска да бягам пред колата, за да стигна по-бързо до тях.
Прегръщам ги дълго и напоително. Целувам ги и ги милвам нежно, попивам миризмата им. Моите си деца, част от мен, която толкова обичам. Много искам да са щастливи.
Седмицата приключи преждевременно.
0 Отговори to “Една седмица без децата”